Прибрах се.
Колко просто. Звучи като край на нещо, а може би начало. 
Е, прибрах се. Пеша. До един момент бехме трима, после останахме двама. Накрая се прибрах сам. Сякаш звучи тъжно, че съм се прибрал сам. Не. Днес беше толкова различен ден. Толкова неплануван. Един от най-неочакваните като развитие. След чрд-то на Теди вчера си легнах късно. Станах към 11. Обадих се на Радо за да се уговорим за обяд във ВИАС. Правих си гимнасто-упражненията и излязох. Такова хубаво време беше. Приказка:) Пеша през малките улици, после през Борисовата, взех Радо от тях и се метнахме в стола. Голяма веселба е да ходиш на студентски стол. У нас си има какво да се яде. Мамино детенце съм, живея с майка ми и гладен не оставам. хехе. Но в столът е гот, а и се виждам с хора. Бях решил това да е последното ходене, защото почвам едно пречистване и няма да мога да ям повечето неща, които се сервират в стола. Похапнахме крем супа, някакво месо с картофено пюре и за десерт еклерче и отидохме на гости на Бин. Там той се готвеше да отиде да си вземе някакъв изпит. Поговорихме си. Много яко е при него, супер местенце си намери. Тогава на Радо се обади приятелката му (Теди- не рожденичката обаче) и нещо взеха, че се скараха, че направо почти се разделиха. Тя писала нещо, той й написал друго писмо, което тя явно не разбрала. И така една оплетена. Та се сдуха леко човека. Затова като тръгнахме реших  да го освежа с малко женска хитрост. Приложих му Секънд Хенд Шопинг Терапия. ХАХАХА. С две думи просто идеята беше да се поразходим из Софията, така или иначе времето беше чудесно, без да се интересува за човешките неволи и страсти. Пътьом минахме из няколко магазина за дрехи втора ръка. Аз си взех една страхотна чисто нова ветровка на  Timberland за 8 кинта, а после и Радо си хареса една и един панталон. Беше весело. Аз мразя да пазарувам по принцип. Още повече мразя да ровя из дрехи. Ама се намират готини неща. 
Та идеята ми беше, че всичко днес се разви толкова неочаквано. Планът беше след обяд да отида на работа, но реших, че ще е добре малко да разсея Радо пък и не съм от най-работливите, та му теглих една майна на бачкането. Беше различен ден. Отдавна не бяхме се разхождали толкова дълго. Говорихме си за разни неща. По едно време и към Сияна отиде темата, та малко се сгуцах. По десетобалната скала, това май ми е най-голямата осерня. Пък той, Радо, хем се вижда с мен, хем с нея. Оплетено. Може да вземем по една секира и с имуществото да разделим и приятелите си. Помня Георги Господинов говореше за такива неща в една книга. Както и да е, отплеснах се не по темата.
С Радо се мотахме наляво-надясно до 5, даже в кафене седнахме (да не повярва човек- двама социопати пуснати на свобода:), после хапнахме у тях, а след това отидохме до Корнер, където той се видя с Вили. Там заварихме и Бин, който трябваше да бачка по дипломната си. Хехе. Пих половин бира и в 7.30 се ометох до Попа където имах среща с Миро и Митко. Ние тримата бяхме единствените момчета в класа ни в гимназията. На всеки се падаха по около 3 момичета. Бяхме общо 14 човека клас, 50 и нещо целият курс. Разбира се бяхме толкова завеяни, че нищо не стана. Само понякога Божана се затваряше в някоя от стаите в училище и заедно с нас тримата правехме пого. Странна история. Осми клас. Големи олигофрени сме били. Аз и Митко дългокоси (аз не за дълго слава богу). Миро по-късно пусна коса, ама и сега е с едни руси къдрици. Имаше весели моменти. Доста. А с Митко станахме половин баджанаци. Сиреч първо той се целуваше с Марина на практиката в Копривщица, а после аз с нея в Созопол. Даже взехме, че станахме гаджета, ама аз май бях прекалено отвеян, защото не й се обадих цялата лятна ваканция, за което после приятелките на Марина щяха да ме пребият в училище.
Поне ме порицаха и намъмриха. След години с Митака станахме пълни баджанаци покрай едно момиче. Това значи ли, че сме баджанаци и половина? Хаха. Пак се отнесох. Извинете ме, прекалено много пържени картофи ядох.
И така, видяхме се с Миро и Митко и отидохме до Кроспойнт, където си плямпахме за доста различни неща на по бира с картофи. Не се бяхме събирали доста отдавна заедно. Нещо ни разпиля времето и след гимназията с Митака се виждаме предимно по случайност на улицата или в парка, докато си разхожда кучето. Беше ми готино вечерта. Божана не дойде. Да, и тя щеше да идва, но не за да правим пого. Тръгнахме си по едно време, като оставихме една цяла недокосната бира на другарите от съседната маса. Миро пое нагоре към попа, а аз и Митко покрай стадиона, Орлов мост и малко след това и ние се разделихме. И така. Вече съм си у нас. В момента слушам Моби по радиото. Интересно. Аз никога не си пускам радио. Незнам защо. Нямам навика, сега обаче майка го е пуснала и слушаме разни песни. Стана 23:09. Време е за лягане. Напоследък не си спазвам графика за ранно лягане. Тъпо. Жму спи на монитора сладко. 
И като завършек: Днес беше хубав и различен ден. 
А сега ето един не особено хубав трейлър на един филм, който гледах наскоро. Филмът не е нещо  велико, но остави у мен едно невероятно усещане за скорост и за движение. За СВОБОДА. Разправя се за група млади сърфисти, които стават супр известни скейтъри. 1975 година. Интересното е, че смятам скейтърите за големи лайна или хайде да не съм толкова краен, прекалено са далеч от мен и аз от тях като светоусещане. Но този филм много ми хареса най-вече заради това усещане, което породи у мен. Напомни ми за едни мои сънища, в които карам ролери или някакви други странни джаджи, с които направо хвърча в съня си из разни улици. Тези ми сънища виняги носят невероятното усещане за движение и скорост. И от този филм направо ми се дощя да си купя скейт или ролери. Може ако додрапам до щатите да си купя там, че поне ще има къде да ги карам:)

да те чете човек:)))

не оставяй различния ден самичък, доведи му компания от още различни дни...

Ще стане цяла глутница от различни дни и всички те ще се надпреварват кой да бъде моя любимец.
Ех, какъв живот ще бъде:)))

и накрая всички дни ще се заобичат и няма повече да си съперничат, защото сърцата им (или там с каквото са изпитвали желание да се надпреварва) ще са стабнали достатъчно зрели, за да разберат, че сърцата на слънчевите хора са достатъчно големи, за да поберат всичките различни дни на света

btw, преди известно време (целите минала и по-минала година) карах ролери на практика почти всеки ден. Ставах рано сутрин и си общувах с вятъра. После всичко е по-хубаво и по-цветно. И сега сънувам сънища с такова движение. Странно хубаво е.