Часът е 02:00. Майка си легна, Жу дреме на стола, Сис спи у тях, брат ми се занимава с гюрука на колата си далеч, далеч, а аз слушам песента долу и пия бира с вкус на боровинка. Днес си взех последния изпит и официално може да се каже, че съм заършил семестриално. Как си мина година и половина само. Беше готино отноео да съм студент. Ще ми липсва. Не защото сега отново трябва да се върна в света на възрастните, на работата ( не че съм спирал да работя де) и на ангажиментите, но да си студент, макар и на 30 някакси разчупва ежедневието, защото понякога ежедневие килс. Отдавна не съм писал тук. Всичко вече се движи толкова бързо. Дните минават и заминават, все има задачи за вършене. криза не криза мислиш за пари. Това би следвало да ми подскаже, че съм навлязъл вече в живота на възрастните, но не го вярвам. Познавайки се, не вярвам някога да се почувствам по този начин. Странно е. но си мисля как примерно писането тук вече се случва толкова рядко. Дали е от липса на време или липса на желание, или пък няма нищо интересно, което да напиша. Знам ли? но писането си е времеемко, баси думата. и ето вече 2 часа след полунощ е. Отдавна е минало времето за лягане. видях на майка отворения блог, а и четох на братото преживяванията, та се сеих и за моето местенце. Много е странно, разглеждах си постовете и сякаш не съм ги писал аз. А знам, че дойде ли това усещане мога да пиша така, че и на мен да ми харесва. но ето, за да седнеш и да напишеш нещо вдъхновено си трябва време, първо за да седнеш, после за да почнеш да пишеш и да се отпуснеш и пръстите да те отведат на едно друго магично място, в което не споделяш колко е часа и каква бира си бил, а твориш нови вселени или пък разказваш приказки магични. и те наистина се сллучват, някъдем някога. Оставяш се пръстите ти да бъдат водени от потока на мисълта си. И после се връщаш назад и четеш сякаш е нещо ново какво е сътворил този тандем. Да, много е хубаво това усещане. 
Днес рисувах за първи път от няколко месеца. Получи се наистина красиво и се чувствам страхотно от това. от толкова време не бях рисувал с таблета, че се усещах, сякаш не знам как става. И все пак при мен си е така. Периодично. Същински менделеев. Един месец продуктивен, а после сякаш тия работи някой друг ги е правил. тази непостоянност и несигурност в уменията ми не ме радва особено, но това си е част от мен. Честно вече доста ми се спи, а явно и биричката си върши своето. Жу се е свила на кълбо и спинка като коремчето й ритмично се вдига и отпуска. Каква красота е. Олицетворение на живота, тази жвиа частица, която огрява всеки отвътре. май е време да спя, щото взех да ги пиша едни... то не знам и откъде ми хрумна да пиша като за начало :) и все пак някоя вечер може да се върна и да прочета тези редове и да се присетя за отминалия 8 февруари. Да си припомня тогава, че днес станах в Сиската, ядох от вкусните сладки на майка й, оправих си файловете по шрифт, оправих файловете за М-р Джак, а после ги и отпечатах. После се прибрах и хапнах, в 4 бях вече в уни и си взех изита с 6-ца, а после се прибрах в къщи и нарисувах нещо красиво, което ще направя на картичка за Св. Валентин, говорих си със Сиската и брат ми по скайпа, гледах Сопранос и ей сега отивам да си лягам щото това седене след 2 не си е работа. Дано сънувам хубави сънища!
и за финал да не забравям да съм благодарен за всичко което имам. :)

Я вземи да пишеш по-често. Ако не друго, аз ще те чета и ще съм щастлив да се докосвам до света ти. Липсваш ми :)