Навивах аларма за утре. Реших и на таблета да навия за всеки случай, понеже не трябва да се успиваме. 7.00. Готово. Понечих да си лягам, когато погледа ми се спря на иконките stopwatch и timer. Стана ми интересно и натиснах първата. Предполагам мога да си засичам ако се надбягвам с някой или правя обиколки на парка. Едва ли. Натиснах таймера. Голям кръг, нагласен на една минута. Минута, която отпред назад отмерва отлитащия живот. Минута, в която притеснен броях всяко нейно вдишване. После таймера спираше и аз го пусках с надеждата, че този път няма да е толкова учестено. 
Няма и два месеца оттогава. Вече не пускам таймера. Може би и затова се изнендах като го видях. Споменът се върна изведнъж, бърз като шамар.
Натиснах старт и смълчан наблюдавах как секундите се надпреварват, как неусетно отлита времето. Дори сега се стряскам вечер, когато чуя паркета оттатък да изкърца. Очаквам да чуя леките й стъпки, да усетя топлината й, когато идва в леглото за да сподели с мен своите котешки сънища. 
Но Жу я няма, останала е само тишината.