Смяна на времето, затопляне, тракане на шъркелови клюнове, размяна на мартеници и други такива неща напомнят на хората че пролетта неусетно се е прокраднала. Но не и на мен. За мен има един единствен индикатор, по който си сверявам зимно-пролетния часовник. Колкото и да е странно това е чешмичката при халите. И понеже минавам от там често на път за работа винаги се спирам и отпивам от студената течност. Толкова хубаво нещо е водата, без нея не можем. Чудя се дали тя може без нас, хаха, разбира се че може. Все си мислим, че ние хората сме голямата работа, черешката върху сладоледа, която придава завършеност и смисъл на всичко в природата. Е не сме, но да не се отклонявам. Чешмата е направена от един пернишки скулптор, ако не ме лъже паметта. Има нещо особено в нея, много ми харесва присъствието й. Когато застудее навън и спрат водата й разбирам, че е дошла зимата. И когато започне да се затопля минавайки покрай нея хвърлям тайно поглед за да видя дали не са я пуснали. Днес след лекция отидох на работа. Минах през халите за да си взема земели за сандвичите и на път за офиса отново минах покрай моята чешмичка. Отдалеч видях, че има нещо мокро по земята и си викам "Хмммм!", ама на ум си го викам, нали се сещате. Приближих се и видях, че водата шурти от чучурчето, все още плахо сякаш забравила как се прави. Наведох се и отпих. Беше студена и прохладна, както винаги. Усмихнах се. Пролетта накрая дойде и за мен.

От чешмянка по-добро нема :))