Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.07.2010 16:17 - Завръщане от ул. Братя Миладинови 112
Автор: self Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2597 Коментари: 1 Гласове:
3



           Натискам клавишите на лаптопа с показалеца на дясната ми ръка. Обикновено използвам и показалеца на съседната. В редки случаи на вдъхновение включвам и някой съседен среден пръст. Поради факта, че използвам двупръстната система, разпространена масово из средите на шлосери и фрезисти, бихте си помислили че пиша бавно и тромаво. Съвсем не е така. Пръстите ми сякаш оживяват и започват един вихрен танц върху клавиатурата сякаш това е въпрос на живот и смърт. Опитват се да следват мислите ми, а това понякога е трудно.

Но да се върнем върху сегашния момент. Сега е различно. Понеже пиша само с един пръст, на мислите ми се налага да поспират и да изчакват задъхалия се показалец да си поеме въздух. Това създава напрежение. Усещам ги как негодуват, как мислят (и мислите си имат мисли, нали това им е работата) не съвсем ласкави неща за лявата ми ръка, която си почива върху бедрото ми. Мързелана, за каква се мисли и така нататък. Помощта на левия показалец би била безценна в този случай и би се избегнало това леко забавяне при пренасянето на мислите ми върху... да кажем виртуалната страница на майкрософт уърд.

(Гледайте какво нещо е да пишеш. Може цяла страница да напишеш и всъщност нищо да не си казал. Харесва ми. Има матриал дет се вика. Хващаш една хилава идея и почваш да я тъпчеш с думи, докато аха да се пръсне. Така става с писането, така става и с много други неща. Но и в това си има изкуство. Важното е да уцелиш баланса. Натъпчеш ли малко думи, идеята ще си остане хилава и всеки ще я бие на 100 метра бягане от нисък старт, пренатъпчеш ли я обаче ще се спука така шумно, че всички ще разберат. А може и да замирише на лошо. Именно затова тук ще се завърна към началото на този текст от думи, защото усещам че вече се издува опасно.)

            Натискам клавишите на лаптопа с показалеца на дясната ми ръка. Лявата почива на бедрото ми. Днес тя, а и аз покрай нея направи едно добро дело. Позволи й да я БОЦНАТ с ИГЛА. Всичко тръгна от там, че баба ми ще я оперират и е нужно двама човека да дарят кръв и срещу бележката, която им се дава операцията е възможна. Сега няма да се правя на такъв какъвто не съм. Истината е че ме е страх от кръв, игли, бодене и плюшени мечета. Добре де, може би без последното. Веднъж Брадата ме попита дали бих дал кръв за чичо му, но тогава се чувствах доста отслабнал и зле и отказах. А може би просто ме беше страх, затова казвам отговорно „Извинявай Брада”. И днес отивайки си представях разни неща. Най-вече как ми прилошава и лежа там с часове и ме тъпчат с шоколади дето после ми се скачат с гъза и корема. Случвало се е да ми прилошава когато ми взимат кръв, а  и като цяло понякога имам ниско кръвно. Оттам и част от притесненията. Ще ми стане лошо! Е какво от това, после ще се оправиш. Ще боли! Голяма работа, пет десет минутки и всичко ще свърши. Погледнато отстрани няма нищо страшно в този живот. Имаме навика да преувеличаваме нещата. Защото всичко минава. И хубавото, и лошото. Това не ми пречеше да ме е страх през повечето време преди да започне кръвопускането. Неизвестното оставя поле, в което въображението и страха да се развихрят. Като две кучета да тичат на воля и да вият от удоволствие. Сладостта е именно в това да ги оставиш да потичат малко, а после да им свирнеш и да ги видиш как лягат в краката ти, докато има слагаш каишките. Сладостта да надскочиш страха си. Напомня ми случаите, когато се катерим с Радо. И от високо ме е страх както може да се досетите. Тръгвайки да катериш има моменти, когато си казваш, че това е достатъчно, по-нагоре не можеш, страх те е, краката ти се подгъват леко, а хората долу изглеждат плашещо малки. И точно тогава продължаваш още нагоре. Преодолявайки скалата, преодоляваш и себе си, с всички малки и големи страхове и след това се чувстваш жив и кипящ. Хубаво усещане е. Сега се чувствам по подобен начин. Когато дойде моя ред и ме извикаха ме беше страх. Извадих айпода и легнах на леглото. Мислех да се поебавам със себе си колко ме е страх, но се отказах. И така, легнах си и ме подготвиха за процедурата. Стегнаха ми ръката и започнах да свивам пръсти в юмрук. После дойде дългоочаквания момент. Боднаха ми системата и ми казаха да стискам леко с ръка. Странно усещане беше. Заболя ме леко, но после болка нямаше, както очаквах. В един момент ми дадоха нещо да стискам за да изпомпвам повече кръв явно. Не гледах към лявата ми ръка, лежах си и гледах стената, сестрите, слушах си музика. Представях си как всяко стискане на юмрука ми изпомпва част от мен в някой друг, някой който се нуждае. Това усещане е красиво. Мислех си за младежите преживели ужасите на войната, срещата със смъртта и мизерията в някоя кална дупка и си мислех каква съм путка. В подредения виртуален свят, в който живеем дори страховете ни са малки и жалки. Мислех си как моята кръв ще отиде в нечие чуждо тяло. Ако се случи нещо с мен, искам органите ми да бъдат дадени на нуждаещите се хора, които чакат с години за шанса да живееш. Поредния абсурд в държавата ни е, че за да сторя това трябва да отида и аз не знам къде и да заявя, че съм съгласен. На запад това е под подразбиране и ако не си съгласен се отписваш или там каквото се прави. В щатите те питат когато ти издават книжката. Но хайде да не рева колко сме зле тук. Ще се оправят нещата все някога. И от нас зависи това. Сега важното е, че се чувствам добре. Не ми стана лошо, не ми причерня. Единствения проблем беше, че ми се умори ръката да стиска нещото в дланта ми, хехе. Трябваше от дясната да ми вземат. Там май има повече сила. Като станах от леглото нямах усещането, че съм дарил кръв. Само торбичката със сладости, която получих ми напомняше, че оставям част от себе си в тази стая. Следващия път като отида пак ще ми е притеснено, защото страха от бодене и игли си остава, но вече знам, че не е толкова страшно. Мисля поне веднъж в годината да дарявам кръв. Все пак и за мен е полезно. Пък и ако щете вярвайте, но има и консерва със скумрия в доматен сос. И други хубави неща има в торбата, но няма да ви кажа какви са. Разберете сами като отидете на ул. Братя Миладинови 112 и направите някой незнаен човек щастлив. Ще направите щастливи и себе си, повярвайте. Крачейки с брат ми към вкъщи се чувствах горд от превръзката, която носех на лявата си ръка.

И сега за завършек ще ви издам една тайна. Започнах разказа си как пиша само с един пръст. Истината е, че пиша с два, че и с повече даже. Лявата ръка учавства дейно в сътворяването на този текст през цялото време. Само с показалеца на дясната ръка нямаше да имам нервите да изпиша толкова. Чисто и просто ми се стори удачно и в полза на текста да започна разказа си за тези епични преживелици по този начин. Ако съм засегнал някой с лъжата си, моля да бъда простен.

А сега лек следобед ви желая и повече да мислите един за друг и да се обичате!


повече инфо за заинтересованите ТУК :)




Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

1. nav - Баце
24.09.2010 11:44
аре земи да пишеш по-често, че обичащите те читатели вече стопихме всички сланини, натрупани в предишното ти по-обилно писане. Парчета живот са туй твоите, а днес живот не се намира лесно :))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: self
Категория: Изкуство
Прочетен: 507694
Постинги: 160
Коментари: 596
Гласове: 2278
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031